Чинампасили: Гениалните плаващи градини на ацтеките в Мексико

Въпреки че човешките жертвоприношения вероятно са първото, което идва на ума на човек, когато чуе за ацтеките, тяхната цивилизация може да предложи много повече от тази печално известна практика. Когато през 1519г. испанските мореплаватели под командването на Хернан Кортес „открили“ Мексико, там те заварили многомилионна и добре развита империя.

Преди около 1000 години ацтеките се изправили пред трудната задача да изхранят бързо нарастващото население на столица им Теночтитлан. В опит да разрешат този сложен въпрос, древните инженери използвали гениален подход. Градът е бил разположен сред огромно блато и те създали сложен комплекс от острови, които да послужат като земеделска земя за развиващото се общество.

Легендата разказва, че номадското племе „мекси“ било ръководено от пророчество, че ще уседне и създаде град там където видят орел кацнал върху кактус, държащ в клюна си змия. Смята се, че през 1325г. те основали в огромна блатиста местност техния град-държава Теночитлан, който в последствие  се превърнал в столица на Ацтекската империя. Това разбира се би било невъзможно без сериозни инженерни знания.

В блатото те създали множество изкуствени острови, наречени чинампасили, които свързвали с мостове. Благодарение на сложна система от акведукти осигурили и прясна вода. С течение на времето Теночтитлан се превърнал в най-големият град в предколумбовата Америка и бил важен културен и политически център. Смята се,че популацията му е достигала до 400 000 души. Превръщането на блатото в чинампасили не било лесна задача. Въпреки че произходът на метода остава неясен, тази инженерна практика се смята, че е била използвана в цяла Месоамерика векове преди ацтеките. Възходът на тяхната империя обаче, превърнал способа в системен и масов подход за развитие и оцеляване.

По същество, чинампасилите са изкуствени острови, създадени чрез натрупване на кал която била обграждана със сплетени пръчки. Около нея били посявани ивици от дървета. Благодарение на тяхната гъста коренова система се намалявало ерозионото действие на водата и острова се закрепвал. Един път готов, повърхността му се покривала отново с кал, като се добавяли изсъхнали и разлагащи се растения. По този начин се подготвяла благоприятна почва за посеви. Като издигали островите над нивото на блатото, ацтеките предотвратявали загниването на корените на посевите.

Една чинампасила е имала правоъгълна форма с около 30 метра дължина и 2,5 метра ширина. При изграждането на следващия парцел, който бил паралелен на първия, се оставял тесен канал за преминаване на кану. С течение на времето блатото било сведено до канали и острови, като те създавали илюзията, че тези земеделски земи плават върху водата, оттам и наименованието им „плаващи градини“. Ацтеките не са познавали ралото и не са използвали животни, за да орат земята си. За засаждане на земеделските култури са работели със заострени колове, които лесно се забиват в меката почва. Основен продукт е царевицата. Сред останалите отглеждани земеделски култури  са боб, тикви, люти чушки(чили), авокадо и домати. Ярки цветя, важни за религиозните фестивали, също украсявали полетата. Стратегическото планиране на сеитба създало безпроблемен цикъл от засаждане и събиране, оптимизирайки земеделската продуктивност и реколта. Паралелно с това в каналите се развъдил и голям запас от риба, което създало допълнителен източник на храна.

За да се гарантира, че чинампасите дават добри реколти през цялата година, било от съществено значение да се управлява снабдяването с вода. Поливането през сухия сезон било организирано отново чрез сложна система от канали. Този начин на напояване е допълнително доказателство за добре организирания селскостопански живот на империята. Относно торовете, ацтеките използвали човешки и животински изпражнения.

Най-интригуващото при чимпасите е човешкото влияние. Въпреки че ацтеките може да изглеждат като кръвожаден народ, техните умения да използват терена в своя полза показват голяма изобретателност и изтънченост. Макар сега да е трудно да си представим, гледайки градския пейзаж на съвременния Мексико Сити, той някога се е намирал по средата на огромен воден басейн.

С годините, процъфтяващото езеро, което било свидетел на гениалното създаване на чинампасите, било изтощено и пресъхнало. Квартал Сохимилко в южната част на Мексико Сити е запазил много малка част от останките на някогашния могъщ комплекс и се е превърнал в посещавана туристическа атракция.

Днес в Мексико и централна Америка има около 3 000 чинампаси, свидетелстващи за един изчезващ земеделски метод, идващ от древността и спомогнал за развитието на някога могъща цивилизация.